Eh Mare, mare…

както каза брат ми в края на Варна (така пишело на табелите в Италия, сочещи към морето, а тук в BG такова чудо не съм видяла и съботата пак упътвахме една “загубила” се рускиня из Дружба)… дам, много обичам да ми свирне средата на седмицата и да каже хайде към Варна:). Потеглихме събота в 5 (щото петъка му откраднаха страничните огледала… случва се) и то без Роси. Е в началото ми звънна приятеля с думите “Ало Хюстън, тук Марс. Забравихте си ракетата.” Смях! Тотално аз – мобилния останал в София. Чудно беше – отдавна не бях прекарвала толкова време с приятел на една вълна, 6 часа не ги усетих. Готина музика – на отиване той беше ди-джей – Соледонна, Исихия, Трейси Чапман, а на връщане аз – Армин и Шилер (а-ла Need for Speed, както се изказа той;) и сладки приказки за всичко натрупало се и неизказано.

Има неща, които не с всеки може да споделиш и така ме върна в доброто старо време, когато говорехме дълго в малките часове за какво ли не. Тогава нямаше блогове, имаше повече свободно време – за мен и приятелите, за моментите. А блог-а (90%) е олицетворение на онази велика фраза от Crash – че се сблъскваме в тълпата един в друг, за да усетим близост. Е аз съм в другите 10%. Почнах го заради себе си (затова не пиша кратко и инфото е не просто полезно, а моментирано-хаотично) и от известно време се замислям дали да не го стопирам или паролясам изцяло (не че знам как става, но тия дни видях, че линковете може да са инвизибъл, а и ми писна с тоя спам). Те малкото приятели дето го посещават (добре, че бащата загуби линка като му взех нотбука) ще го “преживеят” ;). На тях така или иначе давам интересните линкове и споделям състояния (нали сме все сродни души, усещаме се). Началото на другия месец този линк най-вероятно няма да важи, с Цвети ще измайсторим мое си място за фотографските моменти.

А иначе във Варна времето бе чудно. Поснимах съботата, доста повървяхме със сестра ми. Искаше ми се да е из Морската, но си останахме на вилата, та миткахме из района. Неделята се смъкнах за морско сбогуване до плажа. Беше супер топло, слънцето меко, а морето бурно. Такива луди океански вълни отдавна не бях виждала. Заливаха ракитените чадъри 10 метра навътре и миришеше страхотно. Постоях до брега със затворени очи и с обувки в ръцете, а звукът бе все едно си си захлюпил два рапана на ушите. По едно време оцъклих поглед след една вълна, която мазно се измъкваше към първоизточника, а по тялото ми плъзваше влажна хладина. Усмихнах се като хлапак, разсмях се с глас … и морето се бе сбогувало с мен. Прибрах се мокра и с обувки в ръце до вилата – дивак.

Кефи ме супер да си идвам всеки месец и то през деня. Окото отмаря страхотно, а сега е много красиво. На връщане сред все още ярката зеленина забелязах едно дърво или голям храст оцветен като зимните листенца на розите – в тъмно кафяво-червено. Много красиво се редуваха край пътя. На един участък ги имаше едно до друго, а пред тях златиста равнина. Имаше и скали целите облечени в кървав водопад от пълзящи листенца. Дам… всичко това си струва да преглътна емоционалния трап на прибиране. Все едно някой е застанал с лопата до дървото и се кани да я забие до корените, за да го премести от там.

Октомври ще се порадвам седмица на есенна Варна (шефа все още не знае). От 8 до 15 моите си взимат отпуска и аз ще отшелнича там. Тегля една майна на градската матрица, нарамвам филми, музика, книги и щрак и съм на море.

А 15.09 мина и замина като всеки ден. Не обичам да си спомням аутсайдерските години в 3-та Гимназия Варна. После в Хуманитарната бе като песен. Но каквото – такова.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*