The Eternal Sunshine Of The Spotless Mind (2004)

01:20… в отсрещните блокове светят точно три прозореца. Ще постоя така 5 минутки… Гледах “The Eternal Sunshine Of The Spotless Mind”.

Преди 4 часа разходих кучето, опакована в бабиния червен шал, черно яке и поларена синя долница и маратонки. След 3 часа реших, че трябва да гледам най-накрая онази откачена анимация. Заредих DVD-то с последните филми и се ровнах по папките търсейки у-вото… явно ми се е спяло, щото вместо на DVD-RW съм попаднала в 160GB ext. HDD/cd_films, обаче даже не се усетих… и видях заглавието и вече знаех – това е… Странен и сериозен Джим Кери в компанията на Кейт Уинслет (с “проблемна” синя коса и червен суитчер;). Определено това е филма… и не, не ме стисна за гърлото, но бе адски приковаващ, човъркащ и най-вече истински… за мен лично. Може би защото опитах  “заличаването” и резултата бе същия

“Колко ли са щастливи приятелите
на богоизбрания!
Забравяйки земята,
от забравената земя.
Вечното слънце на безупречния разум!
Eternal Sunshine Of The Spotless Mind
Всяка молитва е приета,
а всяко желание е отхвърлено.”

Филма го теглих преди година и нещо. По това време си записах от един колега и албума на Зукеро (ZU) и приятели, в който имам една любима песен… “Everybody’s Got To Learn Sometime” … с нея почна, с нея и завърши филма.

Малко преди да почне тая “дивотия” с блог-а си мислех (понякогиш ми се удава, м-дам)… Защо им е на IBM да насърчават своите служители да създават блогове? Толкова ли сме се отчуждили ние, Човеците? Дали не са прави в “Жестокия” филм Crash, (дето гледах наскоро и така ме crash-на, че даже реших и да не пиша за него, но пък заразих други с това, да го гледат)… че се блъскаме един в друг по улиците, за да се докосваме? Или просто ми се е развалила сушилнята в къщи и простирам моето бельо на показ, къде конци стърчат, къде неизпрано старо петънце, къде дупчица… Истината е, че въобще не ми дреме. Просто го пиша, не отнема повече от една цигара време, а аз не пуша… часът е 13:13, моето време. Винаги. Миг.

Пратчет е прав: “…Времето е наркотик. Твърде много от него убива.”

3 Comments

  1. g

    01:20… в отсрещните блокове светят точно три прозореца. Ще постоя така 5 минутки…

    ах ах… колко ми е познато това… заразно ли е?

  2. Eti

    …по-скоро е традиция… във Варна входа на блока гледаше към друг блок… като дете се забавлявах с един бинокъл, а аз на тъмно зад пердето;)…какво ли не се е случвало… там, в “тъмното”…

  3. Ira

    а мойто тъмно? има ли любопитни за него? не съм използвала бинокъл, някак си нe ми е дошло в ръката, но пък какъв рентгенов поглед…стряскала съм хората, и то на светло…
    8.05 е, сутринта, съботната. Боря се с желанието да сложа кафето или да се отдам на мързел, моя си мързел, или да тръгвам за рработа…
    Трябва да тръгвам. МАЙ ПРОСТО ЗАЩОТО ГО ИСКАМ.
    Мойто тъмно за повечето ми съвременници е диво настояще.
    Моето настояще е светло. Заради хората, които НЕ блъскам по улиците. Аз виждам очите им, през тях и в тях. Като попитам НИКИ “ВИДЯ ЛИ ТОЗ КАКВИ ИНТЕРЕСНИ ОЧИ ИМА”, ОТГОВОРЪТ Е: Кой ти гледа очите?…А какво да гледам? Простряното на показ пране…може, но после. Като усетя кой го е прострял!
    Така искам. Така става.
    Следва кафе, моята тъмна глътка настройка за деня.
    В любима поза и компания. Слава богу.
    И…работа.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*