IT виц

“Чапай и Петка седят насред пустинята, пиенето свършило и си блъскат главите какво да направят.

Петка: – Дай да запретнем ръкави и да продаваме чай. Така ще съберем пари за пиене.

Чапай: – Ти си луд бе Петка. На кого ще продаваш чай? Няма пукнат човек наоколо. А и пиене от къде ще купим?

Петка: – Бе дай да го направим. А пък кат ги съберем, ще му мислим от де ще го купим.

Седи Чапай в палатката и чува виковете на Петка:

– По-полека народе. Не се блъскай. Айде в колона по един. Има чай за всички. Не се блъскайте!

Писнало му на Чапай да слуша виковете. Излиза пред палатката и гледа 2-ма – викащия Петка и ехото в пустинята. Ядосал се Чапай, грабнал черпак и халосал Петка по главата.

Петка се извърнал: – Чапай, що ме удари бе!

Чапай: – Не бях аз Петка. Някой от тълпата беше.”

А сега да си представим, че пустинята е най-голямото изложение в БГ на фирми от IT сферата – БАЙТ, а Чапай и Петка – двете изложбени зали, разделени на още 2, за обемна зрителна измама. С този виц преди половин час мой колега охлади ентусиазма ми все пак да намина край изложението. Посетители – възрастова граница м/у 7-14 години, припълзяващи млади IT надежди, стиснали хакерски кодове на малки листченца, дебнещи зловещо за свободен комп, на който да изтестват ефекта на заклинанието. Такъв един елемент прибарва Linux-ската машинка на Рени и почва бясно да набира MS код, озъртайки се за вредители победоносно натиска Enter. Ест. нищо не се случва. Докопва якето на колегата и дърпайки го за крайчето пита: “И що не стана сега, а… що не стана?!”. Толкова за bait expo.

Айде честит ни 1-ви сняг. Незнам де избяга тая есен. Май ще си остана с кадрите от Западен Парк, от преди 2 седмици. Точно същия ден бе страхотно времето и с Цвети си направихме дълга разходка, а аз разбрах от опит как се чувстват фотографите-естествоизпитатели. Зарад един кадър при здрач, да уловя светлинките м/у дърветата на залязващото слънце, нагазих с двата крака до глинестия бряг на рекичката, която ме разделяше от Моя кадър. Е, че е глинест, а глината черна, узнах малко по-късно, когато и двата ми крака запотъваха с учудващо бърза скорост, а аз в опита да се измъкна в паниката и с щрака в ръце затъвах все повече. Накрая се измъкнах, но без обувките. Цвети каза: “Е това само ти си способна да направиш!”. Оклепана до уши в черна мазня, която едвам изчистих от светло-бежовите обувки, броейки мокрите и сухи кърпички дето Цвети ми подаваше все още не вярвах, че ми се случва. Смях, смях…

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*