locandina-time © 2007 . All rights reserved.

Time (2006)

Веднъж бях писала, че нямам пристрастие към националност или режисьор, само към доброто кино… но, има едно изключение. Само едно. По принцип имам твърде високи изисквания към филм, за да почна да говоря за него. Различност в провокацията. И нея признах в лицето на корейския режисьор и сценарист Ки-Дук Ким, завършил изящни изкуства в Париж. Цвети ме предупреди за ефекта – голям екран+негов филм. Time е 13-тия негов филм, спечелил награда за чуждестранно заглавие не в Европа (за разлика от останалите награди – International Film Festivals – Valladolid, Vladivostok, Venice, San Sebastian, Brussels, Moskow, Korea, Japan, Portugal, Spain), а за пръв път на територията на USA- Чикагския международен кино-фестивал.

Мъничко позакъснях за прожекцията в Люмиер и отнесох конското от Диди, но билетите бяха в ръката и, и аз я успокоих, че така или иначе ни чакат реклами. Преместихме се по-напред, защото не си бях взела “бинокъла”, но в залата и без това имаше около 30-40 зрители. Не съм и очаквала повече. Не знам дали е благословия или проклятие да правиш ултра-различно и провокативно кино, да печелиш награди на арт-фестивали и никога да не те номинират за Оскар, а в залите да влизат благословенни, успели да почувстват филмите ти. Защото за мен това прави едно произведение арт. Когато е създадено да се усеща, а не да се вижда или чете буквално и смляно. Ето защо повечето негови заглавия са трудно смилаеми – иреални сценарии, символизъм, натурализъм, безкрайно човешка философия и внимателен поглед над толкова скрити в човешката душа страни, за които понякога ни е страх дори да си мислим, а това го могат само чувствителни хора и добри психолози. Красивите азиатски лица, прекрасно подбраната музика, добрата режисура и разбиващите по сила идеи са негова запазена марка, неговия неподражаем стил. Иска се нещо повече от смелост, за да правиш такова кино. Имам почти всички негови филми, изгледала съм около 6. И след този 13-тия, след финалните надписи зрителите не отлепваха светкавично от седалките, така характерно за блокбъстърите, при които скачаме след финалната фраза. Трудно се “излиза” от неговите филми. Усещането е, все едно си преживял нещо страховито и си спасил кожата си. Близо час след филма ходиш отнесен и не знаеш къде ти е главата.

Каква е силата на обичта, какво е любов? Можем ли да сме толкова силни или слаби, за да посегнем на красивото си “лице” от страх, че сме омръзнали на човека до себе си… промяната, променя ли нещата, прави ли ни по-щастливи… а в отчаянието, ако и другия посегне на своето “лице”, ще се открием ли отново, ще се обичаме ли … животът е толкова кратък. Чували сме този рефрен… толкова, че след нашата неистова борба за щастие, можем да имаме твърде малко време да му се порадваме, а понякога дори и да нямаме шанс.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*