Кафка на плажа


  

   Кафка седи на стола на брега,
   и гледа махалото на света.
   Движение в ляво, движение в дясно –
   Затваря се на сърцето кръга,
   само сянката на Сфинкса не се движи,
   острието и сънищата ти ще прониже.

   стих от хайку-песента на Саеко

   из “Кафка на плажа

Преди няколко месеца, някъде около Коледа споделих с Цвети за 2 книги, които съм срещнала с отзив “това трябва да се прочете”.  Едната книга беше “Кафка на плажа” на Мураками, а другата – “Лицето ти утре” на Хавиер Мариас. И двете звучаха многообещаващи. Тогава нямах възможност да си ги взема за себе си, а когато не мога да си позволя този лукс, подарявам… нали беше Коледа. “Кафка” отиде при баща ми. Чак днес виждам, че Мураками е роден 10 дни след баща ми, в една и съща година. След Коледа се видях с Цвети и тя ме изненада прекрасно, подарявайки ми Кафка и Лицето ти утре. Точно тогава бях подхванала друго, та редът на тези 2 книги дойде близо 2 месеца по-късно. Кафка бе изчетена буквално на един дъх. Никога не бях чела книга от азиатски писател. Очаквах нещо екзотично, но бях изненадана.  Всъщност пише доста земно и красиво, на места предизвикателно натуралистично. Духовното, двигател на човешкото в нас е камъкът, около който се завърта действието – сънищата, мечтите ни, съзерцанието са трамплинът към осъществяване на реални действия, в пътуване към нас самите. Всъщност целият ни живот е подчинен на това. Затваряйки и последната страница, единственното име, което се доближава като “правене” на изкуство до това на Мураками (за мен представянето на нова и провокативна идея, облечена в книга наистина е висша форма на изкуство) е корейския режисьор Ким Ки-Дук. И калена с неговите умопомрачителни ленти;), от предизвикателство Кафка се превърна в съзерцание, към мен самата. Това е начинът за оцеляване, начин да се измъкнеш от матрицата и да станеш отново себе си. Сигурно затова са измислили медитацията. Потъването в увлекателно четиво е точно толкова разтоварващо, колкото добрата музика и релакс. Достави ми голямо удоволствие и за седмица приключвах денят си над шумящите страници, а не над хлипащата клавиатура. И така отново бе отпушен глад, който ме накара да посегна към следващата книга.

       Харуки Мураками

“Не съм казвал, че хората трябва да прочетат тази книга много пъти, за да я разберат. Казвам, че би било прекрасно, ако те трябва да я прочетат много пъти, за да я разберат. Тази книга не е загадка. Написах я като чисто и просто следвах историята, оформена в съзнанието ми, и тя стана напълно спонтанна. Или с други думи, тази книга е отражение на съзнанието ми. Моето съзнание не е пъзел. То просто е… хм… свободно, с богата фантазия.

Вярвам в силата на добрата история. Ако сюжетът е добър и разкрепостен, той е в състояние да изкаже много неща по правилен, жив начин. В състояние е да премести читателите от точка А до точка Б. Такъв тип истории обичам да пиша. Не се интересувам от Нобеловата награда за литература. Повече ме вълнува физическата реакция на читателите. Не съм нито “поп”, нито “елитарен”. Просто съм себе си. 

Хората имат нужда да вярват в нещо по-висше, нещо върховно в този живот. Аз например вярвам в добрите истории. Но някои хора, за нещастие, не са в състояние да различат добрите истории от лошите. Според мен това, което предлага на хората фундаментализмът или религиозният култ, са в повечето случаи “лоши истории”. Лошите истории са не само лоши, те са и опасни. Единственото, което мога да сторя аз, е да продължа да пиша моите добри истории. Те биха могли да предложат нещо на читателите ми, което, макар и малко, ще им бъде полезно в дългосрочен план. Може би гледам прекалено просто на нещата. Но честно казано това е, в което вярвам. Аз просто върша това, което мога. Обичам да пиша и не бих могъл да спра. Много е просто. Ако сте харесали книгата ми, това е прекрасно и аз високо го ценя, които и да сте вие. Независимо дали сте японци, българи, китайци или марсианци, това няма значение за мен. Говоренето за културата няма да ни доведе доникъде. 

Не мисля, че в живота си някога съм изпитвал такова прекрасно нещо като “вдъхновение”. Просто следвам природата си. Не талант, не дар, просто природа. Да пиша е фикция в моята природа. И ако следваш нещо докрай, упорито, то тогава трябва да бъдеш силен – физически и морално. Ако не си бил достатъчно силен, ще бъдеш задминат. Никога не съм имал “творчески блокаж” за тези 27 години, през които пиша. След време може би, но все още не.

Мнението ми е, че самотата е била най-дълбокият емоционален проблем на човечеството още от времето на Ледниковата епоха. Бих казал, че през Ледниковата епоха самотата е била по-съкрушителна и по-смъртоносна, отколкото е днес. Да страдаш от глобалното затопляне може би е мъничко по-добре от това да замръзваш сам. Любовта си има собствен предел. Например не би могъл да живееш под вода, независимо дали в ума си и в сърцето си таиш съвършена любов. Това е трагедията на живота. Това е, което искам да покажа, когато пиша любовни истории. Не можеш да живееш под вода. Звучи като тъжна теза. Но това е мястото, от което трябва да се започне. ”

извадки от интервю на М. Бойчева за в. Демокрация

4 Comments

  1. Добре звучи…любовни истории ли пише, само?

  2. Eti

    Не бих ги нарекла “любовни”. Това не ти е Джоан Колинс;). Никак даже… пише за живота, за нас хората, за разни неща дето са ни в главите, луди неща дето ни карат да зарежем всичко, заради себе си и свободата си, или пък цял живот да сме в плен на нещо, което е смисъл на живота ти… ей таквиз работи. Има музика в книгите му. Смятам да си взема Норвежка гора и Спутник моя любов.

  3. Oreste

    Eti: “Има музика в книгите му.”
    Да, така е. И на мен ми звучат като хубави мелодии.

  4. Eti

    :), и в буквалния и в преносния смисъл, дори се хванах да я издиря. Но той така пише, че просто няма как да не го направиш.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*