Планиране на лятната отпуска

За моя радост и в тази фирма, единственният човек дето има шанс да ме спре да си взема от няколко дни до 2 седмици отпуска съм аз самата… просто има много работа. Постоянно излизат проекти и се борим за място под слънцето. Напоследък забелязвам и проблясъци. Излизат резултати и виждаме къде с какво сме били добри, правим равносметка на спечеленото и загубеното. Това поне ти дава нови сили и вяра в това, което можеш. Но така или иначе ще се почива. Просто няма да издържа. Дори при местенето на новото място не си взех глътка въздух. И сега ми иде нанагорно. Добре, че си взех малко витамини тия дни и поне не заспивам рано от умора.

Почвам да се оглеждам и за летни намаления… бански и обувки например. Но като гледам, колко стисната съм станала напоследък може и нищо да не си взема. В ремонт сме, а и тая фотография ми обърна ценностната система наопаки. Смях не смях, ама тия дни си взех няколко интересни дрехи, само щото вече ги видях в кадри хахаха. Не е нормално туй, ама хич. Но не съжалявам, особенно за убийственния червен корсаж в испански стил и блузите в азиатски стил в B&W.

След липсата от дневника се завърнах отново и качих малко кадри от миналия месец. Има и още, ама малко по малко. Предния път като си ходих до Варна беше доста интензивна почивка. Варненският ми братовчед завършваше математическата гимназия и се бяхме събрали доста роднини, а и покрай 24 май беше чудно времето. Времето на розите и трендафилите, на младите хора прекрачващи прага на порастването, на радостта от първите летни бани край морето, на прясна рибка похапвана в някое капанче край плискащите се вълнички…. мммм. И зелено навсякъде. Бях си взела 1 ден отпуска и ми се събраха 4 дни да се порадвам на Варна. Отново походих из любимата Морска градина. Поснимах малко и полежах на плажа, както си бях с дрехите ползвайки раничока на щрака за възглавка, на офицерския плаж. Пълен кеф… а вълните се плискат на метър от теб. Днес се разговорих с колежката, че ако нямахме основателна причина и двете бихме се прибрали моменталически обратно.  Та покрай братчеда и семейните сесийки, взех че поразтъпках малко зонара, с който не бях снимала отдавна. Беше голям купон до Пантеона. Не обичам тълпата, ама не се стърпях да поснимам децата… беше цял моден парад:). Малката ми братовчедка си подбираше интересни обекти, а аз поснимах докато ми умряха батериите. Но затова пък благодарение на Иван сега съм заредена с 2 лентови (ще си драсна 2 мини ревюта като им свикна) и лентички, и вече си нося по един в чантата и си щракам на прибиране. Че то срам да си само съботно-неделен щракач.

6 Comments

  1. Ivan Genchev

    С възрастта ставаме съботно-неделни … хора… Едно време снимах постоянно: ставах в 6 сутрин и винаги имах камера с мен. Нямах голям избор от обективи, но огромно желание да запечатам живота около мен. Сега само при случай нося апарат и онова вдъхновение го няма… Май изчезна някъде с покупката на цифровата камера. Загуби се магията от чакането на резултата. А и на лента(ако си избрал подходята комбинация от лента, обектив и камера) работата след снимането е много по-малко(то и не може много да се направи и да искаш, освен ако не е ЧБ): първо нямаш толкова много неща че да избираш кое е хубаво и кое не става, а и обработката на кадрите отнема доста време или поне при мен.

  2. Eti

    :) прав си тук за комбинацията. Аз затова питам и залагам на изпробвани стъкла. В началото ще омаам малко евтини ленти, да видим дали се оправям и след това твоите:). Ами аз нали съм дигитално чедо. В смисъл сериозно и много снимам след като имам мой си апарат. И не ме е оставяло това вълнение от добрия улов, понякога си възклицавам тихичко под нос, ако съм уцелила мини шедьовър. Помня си всяка трудна снимка и емоциите около нея. Обаче забелязвам нещо странно. Толкова енергия влагам в самия процес, че понякога… след като съм си събрала моментите мога с дни да не посегна да видя какво е станало и да обработвам. Не е точно колекционерска страст… по скоро е окото на журналист, уловил ценен момент. Малко егоистичен кеф си е сякаш. И адреналина все още ме стиска за гушата, когато запретна ръкави над завладяващ образ:). Много се надявам това да не си отиде. Не бива да даваме път на ежедневието. Магия трябва да има всеки ден по малко. Това ни кара да сме ние и по-живи. Така виждам нещата:).

  3. Ivan Genchev

    Нито сега(предимно на цифра), нито преди(на диапозитив) съм снимал шедьоври, та било и мини. Може би сега снимам технически и композиционно по-грамотно. И съм може би по-взискателен. Но основното е че накратко казано: колкото повече зная, толкова повече виждам че нищо не знам. То си има и просто геометрично обяснение: ако познанието е сфера с нарастващ радиус/обем, границата на знанието е нейната площ и тя нараства като квадрат на размера/радиуса. Колко бил прост живота…

  4. Eti

    говоря за “мини-шедьоври” в моите очи, сред моите кадри;)… то е ясно, че нищо не знам, ама нали се забавлявам. Технически не знам дали ще стана грамотна някой ден с тая фотография, по-скоро композиционно ще се поизчистят нещата. Не спортуваме за Пулицър, а само за да отбелязваме кадърно Моментите. На мен това ми стига. Ако и някой друг се радва на това “регистриране” – чудесно. Засега ми отърва тази позиция, защото не ме товари, а и релаксирам така.

    Животът е много простичък… но ние сме си изкривени.

  5. Irka

    И от това “изкривяване” се ражда разнообразието и провокацията да търсим, да общуваме, да творим, да…… Знаеш как е!
    А иначе, ни сме си от лентовото поколение, дигитала дойде по-после. Аз лично не ги сравнявам в смисъл на заменяне, те са две различни, несравними неща. Просто ограничихме дейността на домашната си фотолаоратория до черно-бяло копиране, а цветното – навън. Не ми омръзва, не знам защо….Ти видя какво се получи, когато и тримата снимахте от една точка едно и също нещо…. Мноооого различни, лични резултати. Е, това ми харесва! От тази гледна точка техническата грамотност ми е все тая на какво ниво е, важна ми е емоцията….Лека нощ!

  6. Eti

    :) права си Ирка, две несравними неща са. Тия дни се движа само с лентовия. Имам да проявявам 2 ленти, да видим какъв кьорчо съм. В къщи ме бъзикат, че ми трябва лентов без никаква електроника, за да проумея накрая фотографията;).

    Помня като снимахме 3-мата. То тогава и конкуренция нямаше… всички бяхме със сапунери, но сякаш като минеш на малко по-високо ниво и се появяват разни “разяждащи” емоции – матрици, марки, стъкла, филтри, острота, мекота, бокета, обработка… и става страшно:). Така, че гледам малко да съм над тези неща. Техниката основно да е средство за сканиране на видяното, а не равнис със последния писък в ауто-фокусните обективи и скъпи апарати. Казвам го сега макар да съзнавам, че “утре” това може и да се промени. Фотографията е наше продължение. И по нея може да съдиш за човека, както по манталитета на шофиране.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*