Last Days of Summer

Които преминават както винаги във Варна. Като миналата, по-миналата и още по-миналата година. И така ще е. Май това е единственното сигурно нещо. Когато живееш в епоха на плаващи пясъци, ти се иска да има поне нещо, което да продължи вечно. Вечно, докато теб те има поне. Като късче реалност или стара снимка, за която се хващаш като сламка потвърждавайки ни, че това се е случвало. Че сме били такива и сме преживяли “онова”.

Летовниците се изнизват. На плажа е доста приятно в следобедните часове. Водата топла. Няма я лудницата от юли и август, когато те газеха деца, топки, възрастни, плажни чадъри в полет, ставайки неволен воайор на не една семейна отпускарска драма. Сутрин се забавлявам ходейки на изквизиторския зъболекарски стол (много мразя зъболекари, ама много… не хората, а кабинетите с цялото им страшно оборудване). Реших, че стресът тук от подобни посещения, ще е по-малък от колкото в София. Там за да отида на зъболекар, ми трябва поне половин работен ден свободен. Вчера например тръгнах 40мин. по-рано от Св.Св. К&Е, за да стигна до църквата Света Петка в 9.30, в близост до която е кабинета. Естественно бях 20мин. по-рано. След редовната доза адреналин, разплитам побелели пръсти и тръгвам да си купувам билет от автогара. Взимам автобус от Катедралата. Купувам си билет. От автогарата хващам автобус за гарата, за да взема билети за тази вечер за Пловдив (концерта на Джетро Тъл) и в 10.45 бях приключила със задачките, като включително си намерих противовъзпалителни хомеопатични хапченца за след зъбна интервенция (ваденето на тоя мъдрец ще помня цял живот… и зъболекаря Васко също). Гледах си часовника и не можех да повярвам. Това просто няма как да се случи в София. За изпълнение на подобен план се изискват поне 4 часа най-малко. Да не говорим за разликата в това да се повозиш на Варненски градски транспорт и Софийският такъв. В единият случай релаксираш, в другия си на ръба на нервна криза. Щастлива от тая констатация, реших да се наградя с кифлички от пекарната на Лагард срещу Черно море. Движейки се натам през Центъра, минавам пътьом през един Music corner, където констатирах наличие на доста нови албуми, излезли тази година и си купувам бельо. В 11.30 бях на спирката на Икономическият университет, където търпеливо чаках 409, зяпайки оловно-сивото Ферари, спряло на 4 метра от мен. Констатирах мръсотийката по традиционно огледалното покритие на този род коли и дори не се присегнах за апарата в чантата. След 10 мин. се зададе автобуса. Хапнах бързичко кроасанчето с шоколад, облизвайки омазани пръсти и в 12.05 бях на вилата. Потресаващо. Обеда и следобеда са мои и тогава се мързеливя на воля – плаж, четене на книги или ровене в нета и никакво ICQ.

Останалите дни минават горе-долу по същия начин. Днес приключих със задачките също толкова бързо – зъболекар, превод в банка, минах да видя майчето през магазинчето за закуски, междувременно мина моята класна, която не бях виждала близо 20 години. Много и се зарадвах и тя на мен. Поговорихме. Каза, че ще ми върви. Носела била късмет;). След половин час потеглям за Пловдив. Та като се прибера и дано не вали, както се очаква… ще има за какво да се пише.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*