Лицето ти утре…

“Смехът обединява безкористно мъжете, жените също, а чрез него между жените и мъжете може да се установи и още по-силна връзка, дълбока, сложна, по-трайна и поради това по-опасна или с по-голям стремеж към трайност. Трайната липса на корист започва да се среща все по-рядко, да изглежда непривлекателна и трудно поносима понякога, в края на краищата все някой трябва да бъде в дълг и само така нещата вървят добре, все някой трябва да е по-задлъжнял от другите, и тогава жертвоготовността, себеотрицанието и личните качества могат да се окажат сигурен път към мястото на кредитора. Случвало ми се е да се смея така с Луиса в безброй случаи, кратък и неочакван смях, когато и двамата сме откривали смешното в едно и също нещо без предварителна договорка, едновременно. Качеството на този смях, неговата спонтанност (може би това, че избухваше с моя) ми позволяваха да опозная жената, да се доближа до нея или мигом да я отхвърля, някои жени съм виждал целите в този смях, преди да съм се запознал с тях, след като сме разменили само една-две думи, без да бъда гледан и без аз да гледам. Още по-трудно обаче е да понесеш отсъствието или заглъхването на този смях, а това винаги води със себе си и едното, и другото, в деня в който се оказваш длъжник, единият от двамата се оказва малко по-задлъжнял от другия. От доста време Луиса ме бе лишила от този свой смях или поне ми го поднасяше с ограничения, не можех да повярвам че изобщо го е загубила, когато някой ни лиши от смеха си, това е знак, че мястото ни повече не е тук. Този смях обезоръжава. Обезоръжава, когато си имаш работа с жена, а също и с мъже, но по малко по-друг начин. Случвало ми се е да пожелая силно някои жени само заради смеха им. А друг път ми се е случвало да разбера какъв е даден човек още щом чуя или изобщо не чуя смеха му, неочакван и кратък, случвало ми се е да разбера дори какво ще стане, или пък между нас с този някой да възникне приятелство или конфликт, или омраза, или нищо, не съм допускал много грешки, случвало се е предвиденото от мен да се забрави, но накрая все пак да се случи, освен това всичко тъй или иначе става навреме, докато човек е жив или сме живи, този някой и аз. ”

Умишлено жестока и откровено пряма книга. Важно ли е да помним или по-добре да забравяме, да мълчим, да не разказваме и да не споделяме. Защото разказването е споделяне. А споделянето е доверие, което е така крехко и податливо на разрушаване. Невъзможно ли е опознаването или има хора, дарени с усета да виждат зад лицата, да чуват когато им се говори, а не само да слушат. И струва ли си да се обръщаме назад, особено след като паметта ни е така изменчива. Изпод сенките и празните полета дали ще имаме втори шанс да прогледнем…

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*