Sybota&Nedelq, ver.2

Напоследък нещо не ми остава време да пиша, лягам късно и битовизмите съчетани с желанието да довърша кимоното, прочета Мъглите на Авалон, завърша Парфюмът и почна Мемоарите на една Гейша (за която се радвам, че устисках да не гледам филма, въпреки манията покрай него) просто ме изстискват. И въпреки умората продължавам да сънувам шантави сънища. Което допълва ефекта на “размътена глава”, на следващата сутрин. Тъпча се с витамини, но Пролетта си казва думата. И понеже разхождайки куче вечер се кефих на малкото временце под звездите, сама със себе си и онзи упойващ аромат на събуждащ се живот около мен и тишина, реших събота и неделя да намеря време за мен си…

Съботната сутрин след кафето ме чакаше изненадваща реакция, някъде вътре в мен, реакция която не бях усещала отдавна… парализата след появата на Пентакса ме правеше нетърпелива… незнам защо, но от малка силните предчувствия – радост, нещастие, болест, въобще всяко събитие, което бидеше да се случи го усещах в стомаха. Снимаше ми се… с онзи глад и тръпка, така дълго чакани, които ако не задоволя щях да се побъркам. Около 130-ина кадъра за 2 часа от които 30-ина затрих в движение по стар навик. Мисля, че започват да се появяват проблясъци. Ако от тези 106 харесам 6, ще е постижение, но е началото… да започна да усещам моментите около себе си, като застинали милисекундни кадри.

Ходеше ми се отдавна до Симеоново. Едно местенце близо до лифта, малко над вилната зона. И сякаш бях чута, нещата така се подредиха, че кракът ми след близо година отново пристъпваше в/у пружиниращия килим от борови иглички, а вятъра свиреше на арфа между високите оголени стволове. Знаех, че само поточето и дървета са способни да разтоварят натрупаното напрежение и излишна енергия в мен и така си и беше. Застинала до водата, усещах как ме влече да се отпусна и последвам движението и… нанякъде… неописуемо е, как товара просто се свлече от мен, моментите на безвремие, какво съм без тях.

Петъка се сетих за текста на This is a film на Горан Брегович от Аризонска мечта… и отново се замислих за ДУМИТЕ, колко са слаби, дявол ги взел… доколко сме способни да усещаме човека до нас, близкия, без думи… да четем душата… рядък дар…

“…
The fish doesn’t think
The fish is mute, expressionless
The fish doesn’t think because the fish knows everything …”

2 Comments

  1. g

    а такааа, аз имам две чанти ловепро. едната е по-походна за през рамо и събираща само тяло с обектив на него и един допълнителен. и разбира се същата раничка в която се събират 2 тела и 4 обектива…

    още ли не си си направила автопортрет на огледалото с черния змей? :)

  2. Eti

    Ми в Халите ги гледах точно тези малките, по 25-30лв., което ме подсеща да пообиколя маг. за 1EUR, щото кат видях по-малката не повярвах на очите си…

    Стига си дразнил;)… странното е, че откакто го имам не ме влече да се снимам, ама сигурно и до там ще стигна… виж хрумна ми да си снимам краката хахахаха или ръката… какво изящество а, с перли проблясващи м/у пръстите:Р

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*