Ах, този Шекспир…

Наскоро бяха пуснали по телевизията екранизация на “Много шум за нищо”, в който дори сестра ми имаше роля, но на ученическа сцена ииии много се забавлявах :). Когато бях малка, преди да започнат всякакви школни промиваници на мозъка, имаше период, когато мислите ми се редяха в рима. Супер чудно ми беше, как така го можех, но се случваше сякаш от само-себе си. Та… винаги съм имала слабост към мерената реч, към ритъма в изреченията. Сякаш думите танцуват, заредени с енергията на редящия ги. Подарявала съм стихове с удоволствие и в превод, и в оригинал.

И поводът да пиша днес е братовия коледен подарък, попаднал в ръцете ми случайно, на път да бъде замаскиран тайно, в красива дреха с послание омайно. Един сонет харесах много и да го виждам искам тук. Непреходни са думите, а смисълът им вечен.

“Минутите, тъй майсторски създали

лика, на който радва се светът,

след някой ден със радост на вандали

сегашния му чар ще разрушат.

Тъй времето неспиращо помита

на лятото пира във своя бяг-

лесът е гол, без птичата си свита,

мъртвило е навред, и мраз, и сняг.

В тез летни дни, без мириса, извлечен

и пазен във затворче от стъкло,

за летния разкош недълговечен

какво да ни напомни би могло?


А цветето, парфюм което дава,

с най-ценното от себе си остава.”

(в превод – Валери Петров)

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*