Говори тялото с Танцът…

Китарата в душата
двуцветно е настроена.
Притихнали пръсти.

Зала 1 на НДК ни очакваше, а ние Пако Пеня . Приглушена светлина по коридорите. След малко помотване намираме нашия блок в залата. Щях да бъда в червено и черно. Напоследък мразя етикетите, затова умишленно си сложих пуловер в оранж (я да видя сайта на Пако, а! и той в оранж – ясно). Вещерска ми работа. Сядаме на меките седалки. Залата все още празна. Тук-таме лутащи се силуети м/у седалките далече напред. Забравих си очилата:(. В далечината боке, мамка му. И виждам кадъра… по диагонал на редовете, седалките в оранжево, тон по-тъмни от пуловера. Регистриран е – това е важното. Отпускам погледа, тялото очаква началото, мисля си… НИЩО. Тъмнината пристъпи в залата.

Сцената е осветена от грабналия ме обемен ефект на прожекторите в постановката Болеро на Руския Имперски Балет. Морско синьо по вертикал и златисто по хоризонтала. Фона е черен, както и дрехите, но има червени елементи в него и бяла рокля, но след червената. Имаше класически китари – две, после четири, преди стъпките. Очите ми сами се притвориха. Аз – енергия, разтворена в чаша Фламенко, което просто свали със замах кожата ми… изплува образа на страстна серенада, говореща само на мен, бурна и нежно обезоръжаваща. Трябва да си намеря тази музика. Неописуемо е преживяването. Както и движението на телата след това, стъпките на мъжките обувки в червено. Изящни ръце и отривисти стъпки, червено и черно отпиват едно от друго. Жената е една и е прекрасна, дори в бяло накрая… това позволява магнетичния ефект от сапфирената светлина, оскъдна и силуети проблясващи на сцената, диво. Зала от очи и ръце аплодира виртуозите, дълго.

Не ми се пише повече, това просто трябва да се изживее, до колкото можеш да понесеш. Навличам кожата си и тръсвам глава. Потока хора се оттича, присъединявайки се към дъждът навън. Вали и мирише страхотно на зелено.

Гледах преди време “Домът на Бернарда Алба” на Лорка, постановка на Сфумато. Бяхме на първия ред, на нивото на самата сцена, покрита с дебело дюшеме. Фламенкото на женската трупа бе разбиващо. Беше им влязло под кожата. И впечатленията ми бяха прекрасни, както и от Кармен и Иберия на Саура. Затова очаквах с тръпка испанците. Фламенко от извора на живо, защото – “това е подписа на една нация, обусловен от култура градена векове и мастилото тече в кръвта им”, както бях писала преди време.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*