…прилив

… на странна енергия, тъжна и едновременно с това слънчева, побутва ме като кученце с лапа, хайде, събуди се, събуди се, хайде… хайде де, моля те… проси погледа ми, вниманието, иска да си играе, да усети живота в мен… напоследък страшно внимавам да съм добра. Просто много ми дойде и съм малко уморена. Само че, моето време не мога да разтягам безкрайно и пълня с тъга… то не заслужава.

Отново живея сънувайки – ярко, наситено и страшно живо, минутите са часове в просъница, в този странен промеждутък от 6.30 – до 7. Къде пътувам, какво търся… не мога да се наспя. Утре предавам търг… мразя търговете, истерията и инфарктните състояния покрай тях… ама няма да се впрягам този път. Онзи ден в полузаспало състояние съм си взела блуза, маркирана от Мишока… все се оглеждах дали няма мяукаща женска верига след мен… и Green Tea не помогна, дамгосана история от обич;). А в събота след 50-ина слизания, качвания от колата, отваряния, затваряния на раницата, покрай щракаческия следобед край Пчелина, портфейла се е изръсил м/у седалката и вратата. Два дни по-късно ми минаваше най-лошото през главата… късмет просто да е там, а не в половин метровата трева. Чух се с баща ми днес, вчера ходиха край Българево да ядат миди, пуснаха ми морето да чуя… и баща ми манияка брал треви, после си пипнал очите, зловеща алергична реакция… може и отровни да са били, знам ли… добре, че Ники е носел скенара… каза ми, че близо час се е борил… все по-често ми иде серияла с Али в главата… друго си е, на живо.

А днес най-накрая стигнахме до фитнеса. Малко ми беше смешно, как се изстреляхме от офиса, тотално обездвижени – до малката заличка, плахо пристъпяйки… за да осъзная, че аз всъщност съм имала мускули… доста от тях усещам в момента, ама точно знам къде седят, болезнено и триизмерно… обаче не е добре да сме близо с Тони в едно помещение… мнооо малка тая зала бе… накрая ме изгониха в коридора да си приклякам в серия, щото от смях не мож дигнем тия гирички заедно… “лакътя плътно до тялото, точно така… чакай ще ти помогна с тежеста…”, а бе странен човек бееее, я да не ми пипа тежеста, а ма-ха… аз ко прая тогава, подпирам се… а на Тони казал – брех с тия дрехи не ти виждам къде ти е ръката… хахахахах, по бански и точка! След близо час не особенно тежки упражнения, след малка разходка по “Пътечката”, гледайки дан изпадна от нея ми писна и се чупих в съблекалнята. А там подпирайки се на гардеробчетата, осъзнах цялото си тяло и как нямам сили да се преоблека. А Тони, 5 мин. след мен влезе с лека усмивка, нямайки сили да говори… викам и – ставай да се прибираме докат можем да одим. Хвърлихме Рени с колата и към Лулин… ох уморих се да пиша, всичко ме боли… ама поне мерака не ни мина. Но пилците – на есен!

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*