_IGP2516_s © 2010 . All rights reserved.

резерват Скакавица, северозападна Рила

20.04.2010г. Не съм очаквала, че толкова близо до София, можеш да се окажеш в снежна приказка през пролетта. Живописният район е един от най-малките резервати в страната на територията на парк  Рила – Скакавица. Не бях подготвена за красотата на това компактно място, известно с водопада и хижата (1876м.) под вр.Кабул, построена през 1921г. от туристическо дружество Дупница. Всъщност това е първата хижа построена в страната. Отстои на два часа от летовище Паничище, на час път от х. Рилски Езера и на около час и половина от х.Пионерска, където паркирахме колите. Т.к. решението за снежния уикенд бе взето петък вечер, нямах особенно време за реакция и подготовка. Единственното, което знаехме е, че ще е лошо времето и ще вали. А е желателно да си поне с олекотена зимна екипировка – планинарски обувки, които ако не са табела, то поне да са с някакъв -tex и напръскани с импрегниращ спрей, който е добре да се носи (аз поне, така изкатерих разстоянието), планинарски панталон и тънко яке с мембрана, 1-2 ката полари, шапка, шал, ръкавици и удобна раница. Планинарството в днешно време е също толкова гълтащо средства занимание, особенно ако си манияк и не можеш да направиш и крачка, без комфортната компания на Adidas (чакахме 15мин., докато брат ми си намести сменяемите стъкла за спортните диоптрични рамки и понеже има справедливо възмездие за табело-поклонниците, успешно си забрави фотоапарата на задната седалка), Boreal, Patagonia, The North Face, Millet, Mammut, La Sportiva, TrangoWorld, Ortovox, Black Diamond и т.н., сред които Solomon беше просто прозаична.

Сборно място на групата беше Сапарева баня, където забърсахме по един сладолед, за подпомагане на температурния баланс. От там се обадихме на хижаря и накупиме малко провизии от близкия магазин (така де, малко по-късно осъзнах със страшна сила, че е тръпка да влачиш краставици и лютеница по стръмен снежен баир, докато снегът те връхлита нежно отгоре). Но т.к. слънцето припичаше все още и аз се изпълних с оптимизъм за очаквания преход, който определено се оказа не точно “на разходка в парка”. След около 30мин. енергичен ход, покрай Скакавишка река леко се отклонихме от пътя. Да се движиш, изкачвайки сред неотъпкан сняг до колене, заобикаляйки стволове на дървета (бяла мура и клек), на които не им се вижда върха не е от най-леките преживявания. В тази местност се намира една от най-известните Къркулици (планинарското наименование на стръмна серпентина). Изкачването трае около 20-25мин. Спирахме само веднъж за почивка, колкото да се съберем и отброим.
Порадвахме се на красивите ледени висулки, досущ планински кристали, някои с дължина 0,70см.-1м. Пътеката е изключително тясна и стръмна. Движихме се в стегната колона по един. Ако не си с добри грайфери, зимата тази серпентина може да се превърне в бобслей на слизане. Междувременно слънцето се скриваше, а в планината времето се влошава за минути. Започна да вали обилно сняг, така че стиснахме зъби и с последни сили се изкачихме до хижата.
Посрещнаха ни хижарите. Мили възрастни хора. Настаниха ни бързо. Хижата беше празна и потънала в сняг. Като в приказките. Нощувката е по 10лв. на човек. Върнах се 15г. назад с уюта на стая, в която гори печка на дърва. Стаите са доста непретенциозни, както и ние. Важното е, че е топло. Има чай, кафе, носихме това-онова за хапване, но и на хижарското барче имаше разни дребни неща. Цените бяха нормални. Има къде да преспиш и изсушиш дрехите, да похапнеш сготвено и в сладки приказки, и игра на карти да поразпуснеш, припомняйки си хубавите и трудни моменти заедно. Споделяхме приключения и планирахме нови.

Докато чакахме да ни стоплят манджичките, Диди не издържа, погледна ме и аз станах с апарат в ръка. Извън хижата не може да повярваш, че по обед си ходил по къс ръкав и е април месец. Имаше преспи и на места в тъмното газихме над коляното. Разчитахме на оскъдната светлина от хижата, за да се доберем до чайната. От прозорците изглеждаше като малка къща в прерията.

Около нея в снега се забелязваха малки следи на диви животни. Хорски нямаше. Така че си направихме малка пъртина до прозорчето на чайната. Целта бяха златните висулки. С Диди е голямо удоволствие да се снима. Точно толкова луда, когато види кадър, както и аз. И упорита, докато не си го вземе. И тъй като светлината е трудна, трябваше да измислим начин за балансиране. Диди се навежда пред мен, аз се подпирам на гърба и, задържаме въздух в синхрон и щрак. После обсъждаме кадъра, смяна на местата и така поне 15-ина пъти. Същото повторихме и с чайната по-отдалеч. Методът работи ;). Бяхме така ентусиазирани, че тя възкликна – “след такова снимане, удовлетворението е като все едно си отнесъл Нобелова награда”. Това ме разсмя от все сърце. Пожелах и да се възсторгва все така чисто, независимо колко години и с какво ще гони кадри.
Легнахме към един часа, след измиване с ледена вода. Глозотии нямаше. Хижата не е реновирана от много отдавна. Станахме към 8ч. По-скоро успахме се. Плановете бяха да се спуснем към Рилски езера, но докато закусим пържени филийки, разгледаме кадрите от строежа на хижата, ударим печати на туристическите книжки, оправим сметката и багажа, времето се смени от слънчево на мъгливо.
Видимост – до 2 метра пред теб. Оставихме багажа в една от стаите, взехме по една малка раничка и потеглихме, твърдо решени да видим поне водопада, ако имаме късмет. Минавайки покрай чайната забелязахме, че диви животни са проучвали след нас следите, които оставихме вечерта. Все пак човекът е гостенин в резервата. Предвижването ставаше бавно, т.к. нямаше пътека в посока водопада. Тепърва я прокарвахме. На места краката пропадаха на 50см. дълбочина, като винаги имаше опасност отдолу да се окаже остра скала. На моменти слънцето пробиваше и снегът изскреше заслепяващо. Склоновете прозираха сред мъглата, която се носеше като ниски облаци.
Беше много странно усещане. И ужасно красиво. Спирахме за малко снимки и продължавахме. Не се знае, какво ще стане след 10мин. Може да ни подхване снежна буря. След половин час спокоен ход, бяхме в подножието на водопада. Мъглата изчезна като по поръчка и бойната групичка запретна ръкави. Аз и Ками, въоръжени с фотоапарати, се заехме да регистрираме детския ентусиазъм и креативност на няколко банкови служителя ;). Получи се хубав репортаж.
След час здрава работа се снимахме с нашия снежен приятел, който притежаваше две лица – Ин и Ян ;). Съвършенният човек с балансирана мъжка и женска половинка. Работата в банка не прощава. Черпихме го с цигарка, за да не му е студено сам-самичък и забързахме към хижата, защото мъглата отново настъпи и запрехвърча сняг.
Приближавайки хижата, Ками ни направи знак да пазим тишина. Отминавайки две храстчета, до които стояха купчинки обелки от банани, а пред тях две огромни цеви, замаскирани с камуфлаж, моя милост не издържа и щракна безподобната кибичеща атракция. Преобухме се, въпреки съзнанието, че някои от групата ще джвакат до колата, поради фейк екипировката на крачката си. Никога повече мокри крака в планината. Усещането е кошмарно. Тези дни си харесах обувки от магазина на Mammut и другия месец ще се пазарува.

В равнината отново си спомнихме кой сезон сме. Птичките пееха, тревата беше ярко зелена и нямаше и помен от сняг. Срещнахме поне 10-ина щъркела, но бяхме твърде уморени да ги гоним из полето за интервю.

Key moments: искрящо бяло, чаят спасява живот, дивото зове

Chat of the day: В планината човек сякаш идва на себе си. Нещо удивително и задължително за практикуване. Ако може поне веднъж месечно.

Refrain: ударите на сърцето


4 Comments

  1. tarzan

    Приятен текст и снимки. Падам си по по-дългите маршрути и такива местенца незаслужено съм ги подминавал. Това лято ще идва един приятел от Белгия, та може да отидем и на такива местенца. Още повече, че с малката не е за много дълги преходи. Как е пътят до Пионерска? Преди няколко години май унищожиха доста дървета докато го ремонтираха.

    Само списъкът с марките екипировка ми идва малко в повече и не носи кой знае каква информация, защото сама знаеш че Канон/Никон освен про техник продават и боклучава ширпотреба. Екипировката е важна, но по-важно в планината е да си добре подготвен физически/психически и да си с приятели. Правил съм екстремни преходи буквално гол и бос и ме спасяваше добрата ми физическа подготовка. Сега имам някаква що годе екипировка, но със слабата си форма се чувствам по-несигурен да тръгна.

  2. Eti

    хей Иване, изгуби се ти :)

    Безпроблемен е пътя. Не знам как е изглеждал преди за жалост и колко гора е унищожена. Ние позакъсняхме с предвижването и затова спряхме на Пионерска, за да не се стъмни, докато качваме. Иначе можеше по-голям преход да направим.

    Да ти кажа и аз мислих, че всичко е наред с това, което имам. Обаче в планината хич не ми се видя така. Зиморничава съм, краката ми зимата са винаги студени. А пък мокри, това за мен е равносилно на разболяване. И този път не ми се размина. Пухенката пък загрява излишно и тежи. Ако даването на определена сума ще ми спести антибиотици и ще ми даде комфорта да се радвам на прехода, нека бъде така :). Ако кефа от снимането с добра техника ми дава вдъхновение да търся себе си и опознавам света с още по-голям ентусиазъм и лекота, нека бъде така :). Всеки си знае чергата и може да се съобрази с нея за задължителния минимум в една екипировка. Не-рядко тя спасява животи. Това го знам от баща ми. Подготвял е група за Еверест и е водил хора в планината. Аз без приятели, на които мога да поверя живота си в труден момент, не тръгвам на дълъг или екстремен път :). Това ми дава тласък да надскачам себе си физически. Не съм ходила много по планини и сега се опитвам да наваксвам :). Не се оплаквам. Отскоро ме влече и спортно катерене. Човек трябва да се разтоварва и зарежда редовно.

    Мястото е чудесно. Лятото сигурно е доста по-различно и водопада няма да е замръзнал. А и езерата са близо. Струва си.

  3. Хибрид

    нямам думи…

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*