Deep Forest

b00005mm0u01.jpg

Отново се върнах в Дълбоката Гора (непроходима и потайна, толкова, че да не те открият), проекта на Michel Sanchez&Eric Mouquet, Wes Madiko&Dan Lacksman, често в кооперация с Vangelis и Enigma. Първите им албуми ми бяха на касети, после дискове и сега в електронен вид (в последния се намира почти всичко тяхно, което си допълних миналата седмица).

Видя ли сборен албум призрака на съмнението се появява, дали и какво ще открия вътре, което да ме изненада неприятно, но тазвечершния ми избор на Spirits of nature (con Enigma, Vangelis) предизвика желанието ми да си го пусна отново… филмовата музика към края (Бьорк, Олдфийлд, М. Нойман, Мориконе) беше доста неочакванна и признавам сърчнах в нет-а и amazon.com ме успокои – истина е, дори определението “Fantastic ambient mix”. Едно от последните парчета бе The Heart Asks Pleasure First/ The Promise (from The Pianno), което ми дойде изненадващо. Не помня вече, колко години минаха от премиерата във ФК, където изгледах филма с около 10-ина човека около мен и все още не откривам аналог по сила на този най-близък до мен и любим филм, но още помня как зимата си го пуснах и ме срина със същата сила. Към оригиналния саундтрак също посягам рядко, защото с лекота изкарва навън от мен това, което с години е било тренирано да не се детектва, вади ме от равновесие. Познавам човек, купувал киносалон за прожекция извън програмата.

В този ред на мисли за това, колко сме силни в осъзнаването на нашата чувствителност и смелостта да я проявяваме, се сещам за думите от Съединените Щати на Лийланд – “Човек вижда света по 2 начина: или осъзнаваш тъгата, която е в основата на всичко, или решаваш да не й се поддаваш”. И така преди седмица вече знаех, че независимо дали ще продължа с фотографията или ще се откажа, никога няма да мога да снимам разбиващи, тъжни кадри… то е все едно да видя в кадър възрастна жена, свела глава, преведена надве в черно на Витошка, протягаща ръка или брутална катастрофа, покрай която нерядко съм виждала отминаващи коли, които щракат за спомен с мобилни апарати. Просто не го мога. Има граници, които няма да съм аз, ако мина.

А всъщност тази вечер щях да гледам “8 woman” на Озон, който наред с Бесон са ми от любимите френски режисьори. Е, друг път.

Leave a Reply

Your email address will not be published.
Required fields are marked:*

*